ЗАКОН ЗА УРЕЖДАНЕ НА КОЛЕКТИВНИТЕ ТРУДОВИ СПОРОВЕ
Това е резюме на текстовете от нормативния акт, целящо лесно и бързо запознаване на потребителя с нормите в него.
Виж оригиналния текст на документа
Чл. 1
Законът определя реда за разрешаване на колективни трудови спорове между работниците и работодателите, свързани с трудовите и осигурителните отношения, както и с жизненото равнище. В тези спорове работниците са представлявани от органите на професионалните си организации, а работодателите - от съответните ръководители, освен ако не са упълномощили други лица или органи.
Чл. 2
Законът се прилага за колективни трудови спорове между работници и работодатели, включително чуждестранни и смесени фирми, на територията на България. Втората глава от закона се фокусира върху преговорите и доброволния арбитраж.
Чл. 3
Чл. 3 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда, че колективните трудови спорове се решават чрез непосредствени преговори между работниците и работодателите или техните представители, по свободно избрана процедура. Работниците трябва да предявят исканията си писмено, като посочат имената на своите представители в преговорите.
Чл. 4
Когато страните по колективен трудов спор не могат да постигнат споразумение или отказват да преговарят, всяка от тях може да поиска помощ за разрешаване на спора чрез посредничество или доброволен арбитраж от синдикални или работодателски организации, както и от Националния институт за помирение и арбитраж. Преговорите могат да продължат до 14 дни, като страните могат да се споразумеят за по-дълъг срок.
Чл. 4а
Националният институт за помирение и арбитраж е юридическо лице, което съдейства за доброволното уреждане на колективни трудови спорове между работници и работодатели. Институтът е към министъра на труда и социалната политика и осъществява дейността си в съответствие с този закон и утвърден правилник. Ръководството му включва надзорен съвет и директор, като членовете на съвета се определят от представителните организации на работниците, работодателите и държавата. Директорът е назначаван от министъра след консултации с надзорния съвет и отговаря за оперативното ръководство на института. Разходите за дейността на института се финансират от държавния бюджет и други финансови източници.
Чл. 5
Спорът може да бъде отнесен за уреждане пред едноличен арбитър или арбитражна комисия по писмено споразумение между страните. Едноличният арбитър се определя от страните, а членовете на арбитражната комисия също се избират от тях, като всяка страна посочва равен брой арбитри. Председателят на комисията се избира от списък на арбитри, утвърден от надзорния съвет на Националния институт за помирение и арбитраж, който се публикува в Държавен вестник и може да бъде изменян.
Чл. 6
Арбитражният спор се разглежда по писмено искане на страните или техните представители. Процесът се провежда в открито заседание, където се изслушват обясненията на страните и представените документи. Могат да се изслушват и становища на трети лица. Разглеждането на спора е ограничено до две заседания, като прекъсването между тях не може да надвишава 7 дни, освен ако страните не се споразумеят за друго.
Чл. 7
Арбитражното решение по колективните трудови спорове се издава в писмена форма в срок от три дни след последното заседание. Комисията взема решения с обикновено мнозинство, а решенията, особени мнения и мотиви се съобщават незабавно на страните.
Чл. 8
Членовете на арбитражната комисия и арбитрите, които работят по трудово правоотношение, имат право на неплатен служебен отпуск за времето на участието им в уреждането на колективен трудов спор. Този отпуск се зачита за трудов стаж. Страните по спора заплащат на арбитъра и членовете на комисията уговореното възнаграждение, както и всички свързани разноски.
Чл. 9
Чл. 9 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове позволява на страните да въздействат върху другата страна, без да спират работа. Те могат да организират публични събрания, митинги или демонстрации в извънработно време, да информират обществеността чрез медиите или да използват други правомерни средства за постигане на своите искания.
Чл. 10
Чл. 10 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда, че когато работниците предявят искания, които не са уважени, те имат правото да обявят символична стачка. Тази стачка може да се осъществи чрез носене или поставяне на подходящи знаци, протестни плакати, ленти, значки или други символи, без да се прекратява работният процес.
Чл. 11
Когато не се постигне споразумение по колективен трудов спор, работниците могат да стачкуват, след като потърсят посредничество или арбитраж и при неполучаване на задължения от работодателя. Решението за стачка се взема с обикновено мнозинство. Работниците трябва да уведомят работодателя писмено 7 дни преди стачката, посочвайки продължителността и ръководния орган. Могат да обявят стачка от солидарност и предупредителна стачка без уведомление, но тя не може да трае повече от един час.
Чл. 12
По време на стачка работниците са задължени да присъстват в предприятието през установеното работно време. Те не могат да извършват действия, които пречат на нормалното протичане на дейности извън техните трудови задължения. Неспазването на тези изисквания се счита за нарушение на трудовата дисциплина и подлежи на дисциплинарни наказания съгласно Кодекса на труда.
Чл. 13
Чл. 13 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове регламентира, че участието в стачка е доброволно и никой не може да бъде принуждаван да участва или да не участва в такава. Освен това, забранява се създаването на пречки за работниците, които не участват в стачката, за да могат те да продължат работата си без затруднения.
Чл. 14
Чл. 14 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда задължение за работниците и работодателя да сключат писмено споразумение за осигуряване на условия по време на стачка, когато неизпълнението на определени дейности може да застраши живота и здравето на гражданите, производството и доставките на енергия, обществения ред и околната среда. Споразумението трябва да бъде сключено поне 3 дни преди стачката. При липса на споразумение, страните могат да се обърнат към Националния институт за помирение и арбитраж, който в срок от три работни дни назначава арбитър или арбитражна комисия за решаване на спора, който трябва да бъде разгледан в 7-дневен срок.
Чл. 15
Чл. 15 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда, че по време на стачката страните трябва да полагат усилия за окончателно разрешаване на спора. Това може да стане чрез непосредствени преговори, посредничество или друг подходящ метод.
Чл. 16
Съгласно Чл. 16 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове, стачка не се допуска в следните случаи: 1. Когато исканията на работниците противоречат на Конституцията; 2. При неспазване на изискванията на определени членове от закона; 3. По време на природни бедствия и свързаните с тях спасителни работи; 5. За решаване на индивидуални трудови спорове; 6. В системата на Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и други специализирани органи; 7. При предявяване на политически искания.
Чл. 17
Чл. 17 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда, че работодателят и работниците, които не стачкуват, имат право да предявят иск за установяване на незаконността на стачка. Искът се подава в окръжния съд по местожителството на работодателя, а при различни съдебни райони - по избор на работодателите. Делото се разглежда в срок от седем дни с участието на прокурор, а съдът издава решение в тридневен срок след разглеждането.
Чл. 18
Чл. 18 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове регламентира правата на работниците по време на стачка. Работниците не получават трудово възнаграждение за времето на участие в стачка, но могат да получат обезщетение от стачен фонд, създаден с техни средства. Забранено е блокирането на стачните фондове по време на стачка. Участието в законна стачка дава право на обезщетение от общественото осигуряване, а времето на участие се зачита за трудов стаж. Работниците, които не участват в стачка, но са засегнати от нея, получават трудово възнаграждение за времето на престой.
Чл. 19
Чл. 19 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове уточнява, че работникът не носи дисциплинарна и имуществена отговорност за участие в законна стачка. Обаче, ако стачката е незаконна, работникът носи отговорност съгласно Кодекса на труда и други съответни закони.
Чл. 20
Според Чл. 20 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове, след обявяване на законна стачка, работодателят е задължен да запази дейността на предприятието и не може да уволнява работници с цел предотвратяване или прекратяване на стачката, както и да осуетява удовлетворяването на предявените искания от работниците.
Чл. 21
Чл. 21 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове забранява на работодателя да наема нови работници по време на законна стачка, включително от агенции за временна работа, с цел заместване на стачкуващите. Изключение се допуска само в случай на необходимост за осъществяване на дейности, посочени в чл. 14, ал. 1, докато трае стачката.
Чл. 22
Чл. 22 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове предвижда наказания за нарушения на определени разпоредби, включително глоба от 50 до 200 лв. за нарушителите. Установяването на нарушенията става чрез актове от контролни органи, а наказателните постановления се издават от ръководителя на съответния контролен орган. Споразуменията и арбитражните решения, постигнати по време на преговори или стачка, са задължителни и подлежат на незабавно изпълнение. Понятията „работник“, „предприятие“ и „работодател“ се определят по смисъла на Кодекса на труда. Законът влиза в сила от 1 ноември 2015 г.
§1
Споразуменията между страните, постигнати по време на преговори, арбитраж или стачка, както и арбитражните решения, са задължителни и подлежат на незабавно изпълнение. Споровете относно изпълнението на тези споразумения и решения се разглеждат по реда, предвиден за спорове относно изпълнението на колективни трудови договори.
§ 2
В преходните и заключителни разпоредби на Закона за уреждане на колективните трудови спорове се уточняват основни понятия. 'Работник' и 'предприятие' се дефинират съгласно Кодекса на труда. 'Работодател' включва различни организации и лица, които наемат работници по трудово правоотношение. Понятието 'поделение' е свързано с Указ № 56 за стопанската дейност.
