КОДЕКС НА МЕЖДУНАРОДНОТО ЧАСТНО ПРАВО
Това е резюме на текстовете от нормативния акт, целящо лесно и бързо запознаване на потребителя с нормите в него.
Виж оригиналния текст на документа
Чл. 1
Кодексът на международното частно право урежда три основни аспекта: международната компетентност на българските съдилища и производството по международни граждански дела; приложимото право към частноправните отношения с международен елемент; и признаването и допускането на изпълнение на чуждестранни решения и актове в България. Частноправно отношение с международен елемент е такова, което е свързано с две или повече държави.
Чл. 2
Чл. 2 от Кодекса на международното частно право определя, че частноправните отношения с международен елемент се уреждат от правото на държавата, с която те имат най-тясна връзка. В случай, че не може да се определи приложимото право по разпоредбите на част трета, се прилага правото на другата държава с най-тясна връзка, определена по алтернативни критерии.
Чл. 3
Чл. 3 от Кодекса на международното частно право уточнява, че разпоредбите на кодекса не влияят на уредбата на частноправните отношения с международен елемент, която е установена в международни договори, международни актове или в други закони. При прилагането на международни договори и актове трябва да се вземе предвид международният характер на техните разпоредби, квалификацията им и необходимостта от еднообразно тълкуване и прилагане.
Чл. 4
Чл. 4 от Кодекса на международното частно право определя условията за международната компетентност на българските съдилища. Те са налице, ако ответникът има обичайно местопребиваване, седалище или местонахождение на управлението си в България, или ако ищецът е български гражданин или юридическо лице, регистрирано в България. Исковете срещу юридическо лице, свързани с клон, могат да се предявяват в България, ако клонът е регистриран тук.
Чл. 5
Българските съдилища и органи са компетентни да разглеждат дела, свързани с промяна или защита на името на български граждани, дела за ограничаване или лишаване от дееспособност на български граждани, учредяване и прекратяване на настойничество или попечителство за български граждани, както и дела за обявяване на безвестно отсъствие или смърт на български граждани.
Чл. 6 от Кодекса на международното частно право
Бракът в Република България може да бъде сключен пред длъжностно лице, ако едно от лицата е български гражданин или има обичайно местопребиваване в страната. Чужди граждани могат да сключат брак в България пред дипломатически или консулски представител на своята страна, при условие че правото на тяхната държава позволява това. Български граждани, живеещи в чужбина, могат да сключат брак пред компетентен орган на страната, в която пребивават, а брак между български граждани в чужбина може да се извърши пред български дипломатически или консулски представител, ако правото на приемащата страна позволява. Брак между български гражданин и чужд гражданин в чужбина също може да се сключи пред български представител, при условие че правото на приемащата държава и правото на чуждия гражданин позволяват това.
Чл. 7
Брачните искове са подведомствени на българските съдилища в случай, че поне един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Това определя компетентността на съда по дела, свързани с лични и имуществени отношения между съпрузите.
Чл. 8
Според Чл. 8 от Кодекса на международното частно право, българските съдилища имат компетентност да разглеждат дела, свързани с лични и имуществени отношения между съпрузите, при условията, посочени в Чл. 7.
Чл. 9
Българските съдилища и органи имат компетентност да разглеждат дела за установяване и оспорване на произход, когато детето или родителят, който е страна, е български гражданин или има обичайно местопребиваване в България. Тази компетентност се разширява и за дела, свързани с лични и имуществени отношения между родители и деца.
Чл. 10
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат дела, свързани с осиновяване, унищожаване или прекратяване на осиновяване, когато осиновителят, осиновеният или един от родителите на осиновения е български гражданин или има обичайно местопребиваване в България. Също така, те са компетентни по дела за имуществени отношения между осиновител и осиновен, при условие, че поне един от тях е български гражданин или има обичайно местопребиваване в страната.
Чл. 11
Българските съдилища са компетентни да разглеждат искове за издръжка, освен в определени случаи, посочени в чл. 4, ал. 1 от Кодекса. Освен това, те са компетентни, когато търсещият издръжка има обичайно местопребиваване в Република България.
Чл. 12
Чл. 12 от Кодекса на международното частно право определя, че делата, свързани с недвижими вещи в България, включително изпълнение, обезпечение и прехвърляне на вещни права, са изключително подведомствени на българските съдилища. За движими вещи, българските съдилища също имат компетентност, освен в специфични случаи, посочени в чл. 4, или когато вещите се намират в страната.
Чл. 13
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат искове за авторски права и сродни права, когато закрилата се търси на територията на Република България. Също така, те са изключително компетентни по искове за права върху обекти на индустриалната собственост, когато патентът е издаден или регистрацията е извършена в България.
Чл. 14 от Кодекса на международното частно право
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат искове, свързани с наследяване, когато наследодателят е имал обичайно местопребиваване в България или е български гражданин. Също така, ако част от имуществото на наследодателя се намира в България, съдилищата също имат компетентност.
Чл. 15
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат искове от договорни отношения, освен ако не са налице условията по чл. 4. Компетентността важи и когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България или когато ответникът има основно място на дейност в страната.
Чл. 16
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат искове на потребители, когато те имат обичайно местопребиваване в Република България, освен в случаите, предвидени в чл. 4. Допустимо е споразумение за избор на съд, но то трябва да бъде сключено след възникването на спора.
Чл. 17
Делата по трудови спорове се разглеждат от българските съдилища, когато работникът или служителят извършва своята работа в Република България. Споразумение за избор на съд може да бъде сключено единствено след възникването на спора.
Чл. 18
Българските съдилища имат компетентност да разглеждат искове за вреди от непозволено увреждане, освен в определените от чл. 4 случаи. Компетентността е валидна, когато деянието е извършено на територията на Република България или когато вредите или част от тях са настъпили в страната. Освен това, увреденото лице може да предяви директен иск срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност е предмет на иска.
Чл. 19
Българските съдилища имат изключителна компетентност за разглеждане на искове, свързани с юридически лица, регистрирани в Република България. Това включва искове за недействителност или прекратяване на дружество, отмяна на актове на органи на юридическото лице, защита на членството, оспорване на преобразуването на търговско дружество и парично уравняване при преобразуването.
Чл. 20
Българските съдилища са компетентни да разглеждат искове, когато основанието за компетентност е налице поне по отношение на един от ответниците. Това позволява на ищците да предявят искове срещу повече от един ответник в България, ако поне един от тях е свързан с компетентността на съда.
Чл. 21
Чл. 21 от Кодекса на международното частно право установява, че когато българските съдилища са компетентни по един иск, те могат да разгледат и свързаните искове, ако те имат връзка помежду си. Освен това, ако съдилищата са международно компетентни по първоначалния иск, те имат компетентност и по насрещния иск, съгласно условията на Гражданския процесуален кодекс.
Чл. 22
Според Чл. 22 от Кодекса на международното частно право, българските съдилища и други органи имат изключителна международна компетентност само в случаите, когато това е изрично предвидено в закона. Това означава, че за да бъде определен български съд като компетентен по международно дело, трябва да съществува конкретно законово основание за това.
Чл. 23
Чл. 23 от Кодекса на международното частно право урежда възможността за възлагане на имуществен спор на чуждестранен съд при наличие на писмено споразумение между страните. Ако българският съд е сезиран, ответникът трябва да заяви отвод в срока за отговор на исковата молба, преди да е взел становище по съществото на спора. Исковете за издръжка не подлежат на такова възлагане. Споразумението определя изключителната компетентност на съдилищата, освен ако не е указано друго.
Чл. 24
Чл. 24 от Кодекса на международното частно право уточнява, че компетентността на българските съдилища може да бъде уговорена със споразумение, но също така може да бъде установена и без такова споразумение. Това става, когато ответникът изрично или мълчаливо приеме компетентността в срока за отговор на исковата молба, чрез действия по съществото на спора.
Чл. 25
Българските съдилища имат правомощия да обезпечат искове, дори когато не са международно компетентни, при условие че предметът на мярката е разположен на територията на Република България и решението на чуждестранния съд е признато и изпълнимо в страната.
Чл. 26
Българските изпълнителни органи имат изключителна компетентност да извършват действия по принудително изпълнение, когато задължението, предмет на изпълнението, е на лице с обичайно местопребиваване в България или когато обектът на изпълнението се намира на територията на България.
Чл. 27
Чл. 27 от Кодекса на международното частно право регламентира международната компетентност на съда. Според алинея 1, ако основанието за международната компетентност е съществувало при образуването на делото, то тя остава в сила дори и да отпадне по-късно. Алинея 2 уточнява, че ако международната компетентност не е била налична при образуването на делото, тя може да бъде учредена, ако основанието за нея се появи в хода на производството.
Чл. 28
Чл. 28 определя, че международната компетентност на съда се проверява служебно, освен ако международен акт или акт на правото на ЕС не предвижда друго. Съдът се произнася за наличието или липсата на международна компетентност след изтичането на срока за отговор на исковата молба. Определението за международна компетентност подлежи на въззивно и касационно обжалване. Основанието за международна компетентност трябва да бъде посочено в доклада по Гражданския процесуален кодекс и в мотивите към решението.
Чл. 29
Според Чл. 29 от Кодекса на международното частно право, българските съдилища и други органи са задължени да разглеждат делата в съответствие с българското право. Това означава, че независимо от международния контекст, приложимото право при решаване на делата е българското.
Чл. 30
Чл. 30 от Кодекса на международното частно право определя разпределението на доказателствената тежест, което зависи от приложимото материално право. Свидетелските показания са допустими, ако правото по същество позволява това и фактът е настъпил на територията на съответната държава. Обезпечаването на доказателства, намиращи се в България, се извършва от българските съдилища, дори при липса на компетентност по делото. Насрещната страна трябва да бъде уведомена за деня на обезпечаването, освен в случаите на отлагане.
Чл. 31
Чл. 31 от Кодекса на международното частно право регламентира, че българските съдилища и органи оценяват валидността на чуждестранни процесуални действия или официални документи в зависимост от правото на държавата, в която тези действия са извършени или документите са издадени. Това означава, че за да бъдат признати и валидни в България, тези действия и документи трябва да отговарят на законодателството на съответната страна.
Чл. 32
Чл. 32 от Кодекса на международното частно право определя реда за призоваване и връчване на съобщения и книжа в чужбина. Това се извършва чрез българските дипломатически или консулски представители, а също и чрез компетентните чуждестранни органи. Българските органи могат да се обърнат към тях чрез Министерството на правосъдието, по ред, определен от министъра на правосъдието. Съдействие от българските дипломатически и консулски представители се иска само за действия, свързани с български граждани.
Чл. 33
Чл. 33 от Кодекса на международното частно право предвижда, че лица с известен адрес в чужбина се призовават на този адрес, като в призовката трябва да се посочи, че те трябва да посочат съдебен адрес в България. Законният представител, попечителят или пълномощникът на лицето в България също имат това задължение, ако заминат в чужбина. При неизпълнение на задължението, следващите призовки и книжа се смятат за връчени и се прилагат към делото, като страната ще бъде уведомена за тези последици при първото призоваване.
Чл. 34
Когато страна по дело има известен адрес в чужбина, тя може да бъде призована чрез представител в Република България. Този представител трябва да е сключил сделка от името на страната, във връзка с която е образувано производството. Възможно е също призоваване чрез публикация.
Чл. 35
Чл. 35 от Кодекса на международното частно право урежда процедурата за призоваване на страна, която има известен адрес в чужбина, но е имало неуспешен опит за призоваване на този адрес. В такъв случай, страната се призовава чрез публикация в неофициалния раздел на 'Държавен вестник', която трябва да бъде направена поне един месец преди заседанието. Ако страната не се яви, съдът назначава представител за нея.
Чл. 36
Чл. 36 от Кодекса на международното частно право предвижда, че българските органи са задължени да оказват правна помощ на чуждите органи, освен ако това противоречи на българския обществен ред. Исканото действие се извършва по българското право, но при молба от чуждия орган може да се приложи и чуждо право, ако е съвместимо с българското. Когато българските органи искат правна помощ от чужбина, те могат да поискат действието да бъде извършено по българското право.
Чл. 37
Българският съд е задължен служебно да спре производството по дело, ако същите страни имат заведен по-рано процес в чуждестранен съд на същото основание и за същото искане. Условие е чуждестранният процес да се очаква да приключи в разумен срок с окончателно решение, което може да бъде признато и изпълнено в България.
Чл. 38
Българският съд може да изрази становище по правоотношения, които обуславят изхода на спора, дори когато делата за тях не са подведомствени на съда. При наличие на висящ процес в чужбина по обуславящото правоотношение, българският съд има право да спре делото, ако се очаква, че чуждестранното решение ще бъде признато в България.
Чл. 39
Чл. 39 от Кодекса на международното частно право определя начина на квалификация на фактическия състав и правните отношения. Според (1) квалификацията се извършва по българското право. В (2) се посочва, че ако даден правен институт не е известен на българското право, трябва да се вземе предвид чуждото право, което го урежда. В (3) се акцентира на необходимостта от вземане под внимание на международния елемент и особеностите на международното частно право при квалификацията.
Чл. 40
Чл. 40 от Кодекса на международното частно право определя, че правото на дадена държава включва не само основните правни норми, но и стълкновителните норми. Връщането към българското право или правото на трета държава не е допустимо за определени области, като правното положение на юридическите лица, формата на правните сделки, избор на приложимо право, издръжка, договорни и извъндоговорни отношения. В случаите, когато е прието препращане, се прилага българското материално право или материалното право на третата държава.
Чл. 41
Член 41 определя как се прилага правото на държави, които имат различни териториални единици с отделни правни системи. Правото на съответната държава решава коя система да се приложи, като всяка териториална единица се смята за отделна държава при определяне на приложимото право. При липса на критерии за определяне на приложимата правна система, се прилага системата, свързана с най-тясна връзка с отношенията.
Чл. 42
Член 42 от Кодекса на международното частно право указва, че промяната на обстоятелствата, на които се основава определянето на приложимото право, не оказва обратно действие. Тоест, новите обстоятелства не могат да променят правните последици на вече настъпили случаи.
Чл. 43
Чл. 43 от Кодекса на международното частно право предвижда, че съдът или друг правоприлагащ орган служебно установява съдържанието на чуждото право. За целта могат да се използват международни договори, информация от Министерството на правосъдието, становища на експерти и специализирани институти. Страните също имат право да представят документи, които доказват съдържанието на чуждото право, на което основават своите искания или възражения. Освен това, съдът може да задължи страните да съдействат при установяване на приложимото право.
Чл. 44
Чуждото право трябва да се тълкува и прилага в съответствие с начина, по който то се тълкува и прилага в държавата, която го е създала. Неприлагането или неправилното тълкуване на чуждо право дават основание за обжалване.
Чл. 45
Чл. 45 от Кодекса на международното частно право посочва, че разпоредба на чуждо право, определена като приложимо, не се прилага, ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред. Несъвместимостта се преценява в зависимост от връзката на правното отношение с българския правен ред и значимостта на последиците. Ако се установи несъвместимост, се прилага друга разпоредба от същото чуждо право или, при липса на такава, разпоредба от българското право.
Чл. 46
Чл. 46 от Кодекса на международното частно право указва, че разпоредбите на кодекса не отменят повелителните норми на българското право, които трябва да се прилагат независимо от избраното чуждо право. Съдът може да вземе предвид повелителните норми на друга държава, ако те са задължителни според правото на тази държава, независимо от приложимото право, определено от стълкновителната норма на кодекса. При оценка на приложимостта на тези норми, съдът трябва да разгледа техния характер, предмет и последиците от тяхното прилагане или неприлагане.
Чл. 47
Чл. 47 от Кодекса на международното частно право указва, че прилагането на чуждото право не е обвързано с наличието на взаимност. В случаи, когато нормативен акт изисква взаимност, тя се предполага, докато не бъде доказано противното. Глава пета от Кодекса се фокусира върху правното положение на субектите, като в раздел I разглежда правното положение на физическите лица.
Чл. 48
Чл. 48 от Кодекса на международното частно право определя понятието за отечествено право на физическите лица. То е свързано с гражданството на лицето и обичайното му местопребиваване. За лица с българско гражданство, българското право е тяхното отечествено право. Лица с две или повече гражданства, едното от които е българско, също имат българско право. Лица с две или повече чужди гражданства имат отечествено право на държавата, в която е обичайното им местопребиваване. Лица без гражданство и бежанци също следват принципа на обичайното местопребиваване. В случай на липса на такова местопребиваване, се прилага правото на държавата, с която лицето има най-тясна връзка. Обичайното местопребиваване се определя от мястото, където лицето е установило преимуществено да живее.
Чл. 49
Чл. 49 от Кодекса на международното частно право урежда правоспособността на лицата, която се определя от тяхното отечествено право. Чуждите граждани и лицата без гражданство в Република България имат същите права като българските граждани, освен ако законът не предвижда друго. Това означава, че правоспособността е свързана с правния статус на лицето, а дееспособността може да бъде разглеждана в контекста на правото да извършва правни действия.
Чл. 50
Чл. 50 от Кодекса на международното частно право урежда дееспособността на лицата в зависимост от тяхното отечествено право. При наличие на специални условия в приложимото право, те се прилагат. Когато договорът е между лица от една и съща държава, дееспособността по правото на тази държава е валидна и не може да се позовава на недееспособност по правото на друга държава, освен ако насрещната страна знае или е могла да знае за недееспособността. Тази разпоредба не важи за семейни и наследствени сделки, нито за сделки с недвижими имоти извън държавата на извършване.
Чл. 51
Чл. 51 от Кодекса на международното частно право указва, че правоспособността и дееспособността, придобити съгласно отечественото право, остават непроменени дори при смяна на гражданството. Това означава, че правните способности, които индивидът е имал преди промяната на гражданството, продължават да важат и след нея.
Чл. 52
Дееспособността на физическите лица да извършват търговска дейност без учредяване на юридическо лице се определя от правото на държавата, в която те са регистрирани като търговци. В случай, че регистрацията не е необходима, се прилага правото на държавата, в която лицето има основно място на дейност.
Чл. 53
Чл. 53 урежда въпросите, свързани с името на лицето и неговата промяна, като посочва, че те се определят от отечественото право на лицето. Промяната на гражданството влияе на името в зависимост от правото на новата държава на гражданство. За лица без гражданство, влиянието на промяната на обичайното местопребиваване се определя от правото на новата държава на местопребиваване. Защитата на името е регулирана от правото, приложимо по глава единадесета. Българското право може да бъде приложимо при искане от лице с обичайно местопребиваване в България.
Чл. 54
Чл. 54 определя, че условията и последиците от ограничаването или лишаването от дееспособност на лицето се регулират от неговото отечествено право. Ако лицето има обичайно местопребиваване в България, съдът може да приложи българското право. Също така, приложеното право урежда условията за отмяна на ограничаването или лишаването от дееспособност.
Чл. 55
Чл. 55 от Кодекса на международното частно право урежда условията и последиците от обявяване на безвестно отсъствие и смърт в зависимост от гражданството на лицето или последното му обичайно местопребиваване. Временните мерки за запазване на имуществото на лицето, намиращо се в България, подлежат на българското право. Лице с обичайно местопребиваване в България може да бъде обявено за безвестно отсъстващо или починало по българското право, ако е направено искане от заинтересовано лице.
Чл. 56
Чл. 56 от Кодекса на международното частно право определя, че юридическите лица се подчиняват на правото на държавата, в която са регистрирани. В случаи, когато регистрация не е необходима или юридическото лице е регистрирано в няколко държави, се прилага правото на държавата, където е седалището му. Ако седалището не съвпада с местонахождението на действителното управление, се прилага правото на държавата, където е действителното управление. Клоновете на юридическите лица подлежат на правото на държавата, в която са регистрирани.
Чл. 57
Сдруженията или организациите, които нямат статут на юридически лица, подлежат на правото на държавата, в която са регистрирани или учредени. Това означава, че правните им отношения и задължения се регулират от законодателството на съответната държава.
Чл. 58
Чл. 58 от Кодекса на международното частно право определя приложимото право към лицата, посочени в чл. 56 и 57. То урежда важни аспекти като учредяване, правна природа и организационна форма, името или фирменото наименование, правосубектността и управление, състава и функционирането на органите, представителството, членството и свързаните права и задължения, отговорността за задължения, последиците от нарушения на закона, както и преобразуването и прекратяването.
Чл. 59
Съгласно Чл. 59 от Кодекса на международното частно право, преместването на седалището на юридическо лице в друга държава и преобразуването на юридически лица, които имат седалище в различни държави, имат правно действие само ако са извършени в съответствие с правото на тези държави. Това означава, че за да бъдат валидни тези действия, е необходимо те да отговарят на законодателството на държавата, в която се премества седалището или в която се извършва преобразуването.
Чл. 60
Чл. 60 от Кодекса на международното частно право установява, че разпоредбите на кодекса се прилагат към частноправните отношения с международен елемент, в които страна е държава, освен ако в друг закон не е предвидено друго. В глава шеста се разглеждат правните сделки, представителството и погасителната давност, като акцентът е поставен върху формата на правните сделки.
Чл. 61
Чл. 61 от Кодекса на международното частно право посочва, че формата на правните сделки се регулира от правото, приложимо към сделката. Важно е да се спазят условията за форма, определени от правото на държавата, в която се извършва сделката. Отношенията между представлявания и третото лице при доброволното представителство също подлежат на тези правила, което означава, че правните последици от сделката ще зависят от спазването на формалностите, предвидени в приложимото право.
Чл. 62
Чл. 62 урежда представителната власт в отношенията между представлявания и трето лице. Основното правило е, че правото на държавата, в която представителят е имал основното си място на дейност, определя съществуването и обхвата на представителната власт, както и последиците от действията на представителя. Има изключения, при които се прилага правото на държавата, в която представителят е действал, например ако там е основното място на дейност на представлявания или на третото лице, или ако представителят е действал на борса. Страните могат да изберат приложимото право, но това трябва да бъде в писмена форма и прието от другата страна, без да засяга интересите на представителя.
Чл. 63
Член 63 от Кодекса на международното частно право предвижда, че за погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение. Тази разпоредба е част от глава седма, която се фокусира върху вещните права и правата върху обекти на интелектуална собственост, като първият раздел е посветен на общите разпоредби относно вещни права.
Чл. 64
Владението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се регулират от правото на държавата, в която тези вещи се намират. Класификацията на вещите като движими или недвижими, както и определянето на видовете вещни права, се основават на правото на съответната държава.
Чл. 65
Чл. 65 от Кодекса на международното частно право урежда правилата за придобиването и прекратяването на вещни права и владение. Според алинея 1, правото, което се прилага, е това на държавата, в която се намира вещта по време на действието или обстоятелството, което води до придобиването или прекратяването. Алинея 2 уточнява, че правото на собственост и други вещни права, основани на придобивна давност, се определя от правото на държавата, където вещта е била в момента на изтичането на срока на давността, като времето на владение в друга държава също се зачита.
Чл. 66
Чл. 66 от Кодекса на международното частно право установява, че при промяна на местонахождението на вещта, правата, придобити въз основа на правото на държавата, където вещта е била, не могат да се упражняват в противоречие с правото на новата държава, в която вещта се намира.
Чл. 67
Чл. 67 от Кодекса на международното частно право урежда придобиването и прекратяването на вещни права върху превозвани вещи, като тези права се определят от правото на държавата по местоназначение на вещите. За вещите, носени от пътник и предназначени за лична употреба, вещните права се определят от правото на държавата, в която пътникът има обичайно местопребиваване.
Чл. 68
Чл. 68 от Кодекса на международното частно право определя, че придобиването, прехвърлянето и прекратяването на вещни права върху транспортни средства се регулират от правото на три основни юрисдикции: 1. правото на държавата, под чието знаме плава корабът; 2. правото на държавата, в която е вписано въздухоплавателното средство; 3. правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на лицето, което експлоатира средствата за железопътен и шосеен превоз.
Чл. 69
Чл. 69 от Кодекса на международното частно право урежда, че вписването на правни сделки, свързани с придобиване, прехвърляне и погасяване на вещни права, следва да се извършва съгласно правото на държавата, в която вещта е била разположена към момента на сделката.
Чл. 70
Чл. 70 от Кодекса на международното частно право урежда условията за връщане на неправомерно изнесени вещи от културното наследство на държава. Искането за връщане се регулира от правото на държавата, от която е изнесена вещта, освен ако тя не е избрала да прилага правото на държавата, на чиято територия вещта се намира при предявяване на искането.
Чл. 71
Чл. 71 от Кодекса на международното частно право определя, че авторските права и сродните на тях права се регулират от правото на държавата, в която се търси закрила, докато правата върху обекти на индустриална собственост зависят от правото на държавата, в която е издаден патент или е извършена регистрация. Това означава, че правата върху интелектуална собственост, създадени в контекста на трудово правоотношение, също ще бъдат регулирани от съответното национално законодателство.
Чл. 72
Чл. 72 от Кодекса на международното частно право посочва, че правото, което регулира трудовия договор, също се прилага за отношенията между работодателя и автора на интелектуална собственост, когато последната е създадена в рамките на трудовото правоотношение. Това означава, че правните норми, касаещи трудовите договори, важат и за авторските права на произведения, създадени от служители по време на тяхната работа.
Чл. 73
Чл. 73 от Кодекса на международното частно право указва, че договорите, свързани с прехвърляне или предоставяне на права върху обекти на интелектуална собственост, се регулират от правото, което е приложимо съгласно глава десета на същия кодекс. Това означава, че за всякакви споразумения относно интелектуалната собственост е необходимо да се определи приложимото право, което ще регулира тези договори.
Чл. 74
Чл. 74 от Кодекса на международното частно право определя приложимото право, което урежда основни аспекти на правата, включително тяхното съществуване, вид, съдържание, обхват, титуляри, прехвърляемост, както и начините за учредяване, промяна, прехвърляне и погасяване на правата. Освен това, разпоредбата засяга необходимостта от вписване и противопоставимостта на правата спрямо трети лица. В глава осма се разглеждат семейните отношения, като започва с формата на брака.
Чл. 75
Чл. 75 от Кодекса на международното частно право определя, че формата на брака се регулира от правото на държавата, пред чийто орган той се сключва. За бракове, сключени пред дипломатически или консулски представител, формата се определя от правото на изпращащата държава. Брак, сключен в чужбина, ще бъде признат в Република България, ако е спазена формата, установена в съответствие с приложимото право по предходните алинеи.
Чл. 76
Чл. 76 от Кодекса на международното частно право определя условията за сключване на брак в зависимост от гражданството на лицата. За всяко лице условията се определят от правото на държавата, чийто гражданин е лицето в момента на сключване на брака. Когато едно от лицата е български гражданин или има обичайно местопребиваване в България, бракът се сключва пред българско длъжностно лице. Ако чуждото право установява пречка за сключване на брак, която е несъвместима с българското право, тази пречка не се зачита.
Чл. 77
Чужд гражданин или лице без гражданство, желаещи да сключат брак в България, трябва да докажат пред българските органи, че техният роден закон признава брака, сключен пред чуждестранен компетентен орган, и че няма пречки за сключването на брака по техния роден закон.
Чл. 78
Чл. 78 от Кодекса на международното частно право предвижда, че унищожаването на брака се регулира от правото, което е било в сила при условията за сключването на брака. Това означава, че правните последици от унищожаването на брака зависят от правната система, приложима по време на неговото сключване.
Чл. 79
Чл. 79 от Кодекса на международното частно право регулира личните и имуществените отношения между съпрузите. Личните отношения се определят от общото им отечествено право. Ако съпрузите имат различно гражданство, правото на държавата, в която е тяхното обичайно местопребиваване, се прилага за личните им отношения. При липса на такова местопребиваване, се прилага правото на държавата, с която имат най-тясна връзка. Имуществените отношения следват правото, приложимо за личните отношения. Съпрузите могат да изберат приложимо право за имуществените си отношения, ако това е позволено от избраното право.
Чл. 80
Чл. 80 от Кодекса на международното частно право определя условията за избор на приложимо право от съпрузите. Изборът трябва да бъде в писмена форма, с дата и подпис. Споразумението за избор се регулира от избраното право и може да бъде направено преди или след брака. Съпрузите имат право да променят или отменят избора, който следва да има действие от момента на сключването на брака, освен ако не е уговорено друго.
Чл. 81
Чл. 81 от Кодекса на международното частно право предвижда, че имуществените отношения между съпрузи, уредени от избрано чуждо право, могат да бъдат противопоставени на трети лица само ако тези лица са знаели за приложимото право или не са знаели поради небрежност. За вещни права върху недвижими имоти противопоставимостта е валидна само при спазване на изискванията за вписване, установени от правото на държавата, в която се намира имотът.
Чл. 82
Чл. 82 от Кодекса на международното частно право определя правилата за уреждане на развод между съпрузи в зависимост от тяхното гражданство и местопребиваване. Разводът на съпрузи с еднакво чуждо гражданство се урежда от правото на държавата, чиито граждани са те. За съпрузи с различно гражданство, правото на държавата, в която имат общо местопребиваване, е приложимо. Ако нямат такова местопребиваване, се прилага българското право. В случай, че чуждото право не допуска развод и единият от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в България, се прилага българското право.
Чл. 83
Произходът на детето се определя от правото на държавата, чието гражданство е придобило към момента на раждането. Възможно е да се приложи и правото на друга държава, ако то е по-благоприятно за детето. Припознаването на детето е валидно, ако отговаря на правото на лицето, което го е извършило, или на правото на детето. Формата на припознаването се определя от правото на държавата, в която е извършено.
Чл. 84
Чл. 84 от Кодекса на международното частно право урежда условията за осиновяване в зависимост от гражданството на осиновителя и осиновявания. При различно гражданство се прилага отечественото право на всяко от лицата. Ако осиновяваният е с обичайно местопребиваване в България, е необходимо съгласие от министъра на правосъдието, освен ако осиновителят също има такова местопребиваване. Осиновителят, който живее в чужбина, трябва да отговаря и на условията на правото на съответната държава. Действието и унищожаването на осиновяването се уреждат от различни правни системи, а интересите на ненавършилия пълнолетие осиновен трябва да се вземат предвид при прекратяване на осиновяването.
Чл. 85
Отношенията между родители и деца се регулират от правото на държавата, в която те имат общо обичайно местопребиваване. В случай че родителите и детето нямат такова общо местопребиваване, отношенията се уреждат от правото на държавата, в която детето има обичайно местопребиваване, или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за детето.
Чл. 86
Учредяването и прекратяването на настойничеството и попечителството се регулира от правото на държавата, където лицето има обичайно местопребиваване. Отношенията между лицето и настойника/попечителя се уреждат от същото право. Задължението за приемане на настойничество или попечителство зависи от правото на лицето, посочено за настойник/попечител. Временни мерки за закрила могат да се вземат по българското право, ако лицето или имуществото му се намира в България.
Чл. 87
Задължението за издръжка се определя от правото на държавата, където живее търсещият издръжка, освен ако неговото отечествено право е по-благоприятно. При граждани на една и съща държава, приложимо е общото им отечествено право. Ако чуждото право не позволява присъждане на издръжка, се прилага българското право. При издръжка между бивши съпрузи, се прилага правото, което е било в сила при унищожаването на брака или развода.
Чл. 88
Чл. 88 от Кодекса на международното частно право определя приложимото право към издръжката, включително условията за търсене, размер, промяна и погасяване на правото на издръжка. Важно е да се вземат предвид материалните възможности на дължащия и нуждите на търсещия издръжка. Глава девета разглежда наследствените отношения, като се споменава наследяването по закон.
Чл. 89
Чл. 89 от Кодекса на международното частно право регламентира наследяването на движими и недвижими вещи, като определя, че наследяването на движими вещи се урежда от правото на държавата, в която наследодателят е имал обичайно местопребиваване, а наследяването на недвижими вещи - от правото на държавата, в която те се намират. Наследодателят има право да избере приложимото право за наследяването на своето имущество, което трябва да бъде направено чрез завещателно разпореждане. Изборът на приложимо право не трябва да засяга запазената част на наследниците, определена от съответното право.
Чл. 90
Чл. 90 от Кодекса на международното частно право определя способността на лицето да се разпорежда с имуществото си чрез завещание, като се прилага правото, посочено в чл. 89. Завещанието е действително по форма, ако отговаря на правото на: 1) държавата, в която е съставено; 2) държавата, чийто гражданин е завещателят; 3) държавата, в която завещателят е имал обичайно местопребиваване; 4) държавата, в която се намира недвижимата вещ. Тези правила важат и за формата на отмяна на завещанието.
Чл. 91
Чл. 91 от Кодекса на международното частно право определя приложимото право към наследяването, което включва редица важни аспекти, като момента и мястото на откриване на наследството, кръга и реда на наследниците, наследствените дялове, способността за наследяване, задълженията на наследодателя, приемането и отказа от наследство, сроковете за приемане, разполагаемата част и условията за действителност на завещанието.
Чл. 92
Когато приложимото право не предвижда наследници за наследството, наследственото имущество, разположено на територията на България, преминава в собственост на българската държава или на общината. Това правило е установено в Чл. 92 от Кодекса на международното частно право.
Чл. 93
Договорите се уреждат от избраното от страните право, което може да бъде изрично посочено или да произтича от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на договорното отношение. При липса на такъв избор, се счита, че страните приемат обичая, известен им или който би трябвало да им е известен, и който е широко разпространен в международната търговия. Страните могат да избират приложимо право за целия договор или за част от него, а също така могат да променят избраното право по всяко време, без да засягат действителността на договора и правата на трети лица. В случай, че всички елементи на договора са свързани с една и съща държава, изборът на чуждо право не може да засяга повелителните норми на тази държава.
Чл. 94
Чл. 94 от Кодекса на международното частно право определя правилата за избор на приложимо право, когато страните не са избрали такова. Основното правило е, че договорът се свързва с правото на държавата, с която има най-тясна връзка. При определяне на тази връзка се вземат предвид местопребиваването на страната, която изпълнява основната престация, и мястото на изпълнение, като за договори за недвижими имоти и превоз на товари се прилагат специфични правила. Разпоредбите могат да бъдат променени, ако от обстоятелствата става ясно, че договорът е в по-тясна връзка с друга държава.
Чл. 95
Съгласно Кодекса на международното частно право, индивидуалните трудови договори подлежат на уреждане от избраното от страните право. В случай, че страните не са избрали приложимо право, договорите се уреждат от правото на държавата, в която работникът има обичайно местопребиваване. За трудови договори, сключени с потребители, разпоредбите на чл. 95, ал. 2 и 3 са приложими, освен ако работата се извършва изцяло в друга държава.
Чл. 96
Трудовият договор се урежда от избраното от страните право, като изборът не трябва да лишава работника от защита, осигурена от повелителните норми на правото, което би се приложило при липса на избор. При отсъствие на избор, правото на държавата, в която работникът обичайно полага труд, се прилага, дори ако е временно в друга държава. Ако работникът не полага труд в една и съща държава, се прилага правото на държавата на обичайното местопребиваване на работника или основното място на дейност на работодателя. В случай на тясна връзка с друга държава, правото на тази държава се прилага.
Чл. 97
Чл. 97 от Кодекса на международното частно право урежда условията за сключване и действителността на договорите. Според него, действителността на договора или на отделна негова разпоредба се определя от правото на държавата, което би било приложимо, ако договорът или разпоредбата бяха действителни. В допълнение, всяка страна по договора може да се позове на правото на държавата, в която има обичайното си местопребиваване, за да установи, че не е изразила съгласие, ако обстоятелствата по договора показват, че последиците от действията й не трябва да се определят според правото по ал. 1.
Чл. 98
Чл. 98 от Кодекса на международното частно право определя изискванията за форма, които трябва да бъдат спазени за действителността на договорите. Договорът е действителен, ако се спазват изискванията на правото, приложимо към него, или на правото на държавата, в която е сключен. При различни държави на страните, важат изискванията на правото на една от тях. За договори, сключени от представител, се взема предвид правото на територията, където е представителят. При договори с потребители, важат изискванията на правото на местопребиваване на потребителя. За едностранни волеизявления също важат изискванията на приложимото право или на правото на мястото на волеизявлението. При вещни права върху недвижими имоти, важат повелителните изисквания на държавата, където се намира имотът, независимо от местосключването на договора.
Чл. 99
Чл. 99 от Кодекса на международното частно право урежда правата на трети лица, които удовлетворяват кредитор. Когато трето лице изпълни задължението на длъжника, правото, което урежда задължението между третото лице и кредитора, определя правата на третото лице спрямо длъжника. Това важи и в случаи, когато няколко лица отговарят за едно задължение и едно от тях е удовлетворило кредитора.
Чл. 100
Чл. 100 от Кодекса на международното частно право определя, че отношенията между кредитора, който прехвърля вземането си, и новия кредитор се регулират от правото, приложимо към договора за прехвърляне. Правото, което се прилага към прехвърленото вземане, определя неговата прехвърляемост, взаимоотношението между новия кредитор и длъжника, условията, при които прехвърлянето е противопоставимо на длъжника, и освобождаващото действие на изпълнението от длъжника.
Чл. 101
Чл. 101 от Кодекса на международното частно право определя, че правото, което регулира договора, се прилага и за доказването му, включително установени от закона предположения и разпоредби относно тежестта на доказване. Доказването на договора или едностранното волеизявление може да се извърши с всички допустими доказателствени средства, в зависимост от правото на държавата на сезирания съд или правото, приложимо по чл. 98, при което е спазена формата.
Чл. 102
Чл. 102 от Кодекса на международното частно право определя приложимото право към договора, което урежда тълкуването, изпълнението на задълженията, последиците от неизпълнението, определянето на вредите, основанията за погасяване на задълженията, последиците от недействителността, погасителната давност и прекратяването на права. Съдът взема предвид правото на държавата по местоизпълнението при определяне на начина на изпълнение и мерките при неизпълнение.
Чл. 103
Чл. 103 от Кодекса на международното частно право предвижда, че при тълкуването и прилагането на разпоредбите от тази глава трябва да се вземат предвид две основни обстоятелства: първо, че разпоредбите са съгласувани с Конвенцията за приложимото право към договорните задължения от 19 юни 1980 г. и второ, необходимостта от постигане на еднообразие в тълкуването и прилагането на нормите на тази конвенция в държавите, за които тя е в сила.
Чл. 104
Чл. 104 от Кодекса на международното частно право указва, че разпоредбите на тази глава не важат за задълженията, произтичащи от менителница, запис на заповед и чек. Глава единадесета е посветена на извъндоговорни отношения, като първият раздел разглежда непозволеното увреждане и неговите общи разпоредби.
Чл. 105
Член 105 от Кодекса на международното частно право урежда задълженията, произтичащи от непозволено увреждане. Според алинея 1, правото, което се прилага, е това на държавата, на чиято територия са настъпили вредите. Алинея 2 уточнява, че ако причинителят и увреденото лице имат обичайно местопребиваване или място на дейност в една и съща държава, прилага се правото на тази държава. Алинея 3 предвижда, че ако непозволеното увреждане има значително по-тясна връзка с друга държава, правото на тази друга държава е приложимо, като такова отношение може да произлиза от предходно споразумение между страните.
Чл. 106
Когато вреда е причинена от недостатък на стока, задължението за обезщетение се регулира от правото на държавата, в която живее увреденото лице. Ако обаче лицето, отговорно за вредата, докаже, че стоката е въведена на пазара без негово съгласие, се прилага правото на държавата, където то живее или работи. Тази разпоредба не засяга предвидените условия в чл. 105, ал. 2 и 3.
Чл. 107
Задълженията, произтичащи от нелоялна конкуренция и ограничаване на конкуренцията, се регулират от правото на държавата, където интересите на конкурентите или на потребителите могат да бъдат увредени. Ако нелоялната конкуренция засяга само интересите на един конкурент, се прилагат специфични разпоредби от чл. 105, ал. 2 и 3.
Чл. 108
Чл. 108 от Кодекса на международното частно право урежда задълженията, произтичащи от нарушаване на права, свързани с личността, от средствата за масово осведомяване. Увреденото лице може да избира правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване, правото на държавата, на чиято територия е настъпила вредата, или правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване или мястото на дейност на лицето, чиято отговорност се търси. Необходимо е лицето, чиято отговорност се търси, да е могло разумно да предвиди настъпването на вредата. Правото на опровержение се урежда от правото на държавата, в която е осъществена публикацията или излъчването. Разпоредбата важи и за задължения, произтичащи от нарушаване на права, свързани със закрилата на лични данни.
Чл. 109
Чл. 109 от Кодекса на международното частно право определя, че задълженията, произтичащи от увреждане на околната среда, се регулират от правото на държавата, на чиято територия е настъпила вредата или съществува опасност от настъпване на вреда. Увреденото лице има право да избере правото на държавата, в която е извършено вредоносното деяние.
Чл. 110
Чл. 110 от Кодекса на международното частно право определя, че задълженията, произтичащи от нарушаване на авторски права и права върху обекти на индустриална собственост, се регулират от правото на държавата, в която се търси закрила на съответното право. Това означава, че законите на конкретната държава, в която е поискано защита, ще определят последствията от нарушението.
Чл. 111
Член 111 от Кодекса на международното частно право урежда задълженията, произтичащи от неоснователно обогатяване. Според него, правото, което се прилага, зависи от обстоятелствата на случая: ако неоснователното обогатяване е настъпило без връзка с друго отношение, се прилага правото на държавата, в която е настъпило. Ако е свързано с друг договор, се прилага правото, което урежда този договор. При наличие на общо местопребиваване на страните, се прилага правото на тази държава. В случай, че неоснователното обогатяване е в по-тясна връзка с друга държава, се прилага правото на тази друга държава.
Чл. 112
Чл. 112 урежда задълженията, произтичащи от водене на чужда работа без пълномощие. Според (1) приложимото право е това на държавата, където е обичайното местопребиваване или мястото на дейност на заинтересуваното лице. В (2) се посочва, че ако работата е свързана с друго отношение, се прилага правото, което урежда това отношение. Според (3), ако задължението е свързано със закрила на физическо лице или имущество, се прилага правото на държавата, в която те са се намирали. В (4) се уточнява, че ако воденето на чужда работа има по-тясна връзка с друга държава, се прилага правото на тази държава.
Чл. 113
Чл. 113 от Кодекса на международното частно право регламентира правото на страните да изберат приложимо право за задължения, произтичащи от извъндоговорни отношения. Изборът трябва да бъде ясен и не трябва да засяга правата на трети лица. Когато всички елементи на задължението са свързани с друга държава, изборът на право не може да противоречи на повелителните норми на тази държава. Разпоредбите не важат за задълженията по чл. 111. За действителността на споразумението за избор на право се прилагат разпоредбите на чл. 97 и 98.
Чл. 114
Чл. 114 от Кодекса на международното частно право урежда приложимото право към задължения, произтичащи от извъндоговорни отношения. Той определя условията и обхвата на отговорността, основанията за изключване и ограничаване на отговорността, мерките за предотвратяване и обезщетяване на вреди, видовете вреди, размера на обезщетението, прехвърляемостта на правото на обезщетение, лицата, имащи право на обезщетение, отговорността за вреди, причинени от другиго, способите за погасяване на задълженията и доказването на задълженията. Важно е да се отбележи, че приложимото право не урежда отговорността на държавата и публичните юридически лица за действия в рамките на техните правомощия.
Чл. 115
Чл. 115 от Кодекса на международното частно право предвижда, че при определяне на отговорността, независимо от приложимото право, трябва да се вземат предвид разпоредбите относно сигурността и правилата за поведение, валидни в мястото и момента на извършване на вредоносното деяние. Това е важно за исковете срещу застрахователя, тъй като условията на отговорност зависят от конкретните обстоятелства на случая.
Чл. 116
Чл. 116 от Кодекса на международното частно право определя правото на увреденото лице да предяви иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси. Искът се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от извъндоговорното отношение, освен ако увреденото лице не е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор. Част четвърта от Кодекса, в глава дванадесета, се занимава с условията и реда за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни решения и други актове.
Чл. 117
Чл. 117 от Кодекса на международното частно право определя условията, при които решенията и актовете на чуждестранни съдилища и органи могат да бъдат признати и изпълнени в България. Основните условия включват: компетентност на чуждестранния съд според българското право, редовно уведомяване на страните, липса на противоречиви решения от български съд, липса на висящ процес пред български съд и съответствие с българския обществен ред.
Чл. 118
Чл. 118 от Кодекса на международното частно право урежда процедурата за признаване на чуждестранни решения. Признаването се извършва от органа, пред който се предявява решението. В случай на спор относно условията за признаване, може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд.
Чл. 119
Чл. 119 от Кодекса на международното частно право предвижда, че за допускане на изпълнението на чуждестранно решение, искът се предявява пред Софийския градски съд. Към молбата трябва да се приложи заверен препис от решението и удостоверение, че то е влязло в сила, като и двата документа трябва да бъдат заверени от Министерството на външните работи на Република България. Тези изисквания важат и за случаите, описани в чл. 118.
Чл. 120
Съдът извършва служебна проверка на условията по чл. 117 от Кодекса на международното частно право. Ответникът не може да се позовава на нарушения по чл. 117, т. 2, които е имал възможност да изтъкне пред чуждия съд, с което се ограничава правото му на защита в производството по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение.
Чл. 121
Съдът не разглежда спорове, които вече са решени от чужд съд. Длъжникът може да възрази срещу задължението си на база нови обстоятелства, настъпили след влизането в сила на чуждестранното решение. Въпреки това, след като решението за изпълнение е влязло в сила, длъжникът не може да прави такива възражения.
Чл. 122
Чл. 122 от Кодекса на международното частно право предвижда, че разпоредбите на чл. 117 - 121 се прилагат и за съдебни спогодби, при условие че в държавата, в която са сключени, те са признати за равностойни на съдебни решения. Това означава, че ако чуждестранните съдебни спогодби имат същата правна сила като местните съдебни решения, те могат да бъдат изпълнявани в България.
Чл. 123
Чл. 123 от Кодекса на международното частно право посочва, че условията, установени в чл. 117 - 121, важат и за признаването на изпълняемостта на чуждестранни официални документи в България, които удостоверяват вземания, изпълняеми в страната на издаване на документа. Това означава, че чуждестранни изпълнителни и охранителни актове могат да бъдат признати и изпълнени в България при спазване на определените условия.
Чл. 124, § 1 - § 7 от Кодекса на международното частно право
Чл. 124 от Кодекса на международното частно право предвижда, че гражданските последици на чуждестранни изпълнителни или охранителни актове се признават в България, ако са издадени от международно компетентен орган и не противоречат на българския обществен ред. Заключителните разпоредби отменят определени членове от Закона за защита на потребителите, Закона за задълженията и договорите, Търговския закон, Гражданския процесуален кодекс, Семейния кодекс, Закона за юридическите лица с нестопанска цел и Кодекса на търговското корабоплаване. Кодексът влиза в сила от 1 март 2008 г., а Семейният кодекс - от 1 октомври 2009 г. Някои изменения в Семейния кодекс влизат в сила от 21 декември 2010 г. и 22 декември 2023 г.
§2
С §2 от Преходните и Заключителни разпоредби към Кодекса на международното частно право, членове 437 до 449 от Закона за задълженията и договорите се отменят. Тези изменения са част от по-широки законодателни промени, които целят актуализация на правната рамка в България.
§3
С §3 от Преходните и Заключителни разпоредби на Кодекса на международното частно право се отменят член 281 и член 282 от Търговския закон. Тези изменения са част от по-широки изменения в законодателството, които са обнародвани в различни издания на Държавен вестник от 1991 до 2005 година.
Параграф §4
С параграф §4 се отменят определени разпоредби от Гражданския процесуален кодекс, а именно: чл. 7, чл. 9, ал. 3 и 4, чл. 132 и глава тридесет и втора. Тези изменения са част от актуализацията на правната рамка в контекста на Кодекса на международното частно право.
§5
Съгласно §5 от Преходните и заключителни разпоредби на Кодекса на международното частно право, в Семейния кодекс се отменят членове 129-135 и 137-143. Член 136 претърпява изменения, като алинея 1 се отменя, а алинея 2 се изменя, позволявайки на български гражданин, навършил една година, да бъде осиновен от чужденец с разрешение за осиновяване. Възможно е осиновяване и преди навършване на една година при наличие на важни обстоятелства, ако това е в интерес на детето. Алинеи 3, 4, 5, 7, 8 и 9 също се отменят.
§6
В Закона за юридическите лица с нестопанска цел се въвеждат изменения, включващи ново наименование на глава четвърта, отмяна на член 51 и изменения в член 52, където заглавието се променя на "Учредяване на клон" и алинея 1 се отменя.
§7
С параграф §7 от Преходните и Заключителни разпоредби към Кодекса на международното частно право се отменят членове 21, 24 и 26 от Кодекса на търговското корабоплаване. Кодексът е приет от ХХХIХ Народно събрание на 4 май 2005 г. и е официално печатен.
§61
Кодексът влиза в сила на 1 март 2008 г., с изключение на определени части и параграфи, които влизат в сила три дни след обнародването му в 'Държавен вестник'. Изключените части включват: част седма относно производството по граждански дела при правото на ЕС, параграфи 2, 3, 4, 24 и 60.
§18
Кодексът на международното частно право влиза в сила на 1 октомври 2009 г. Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс, обнародван в Държавен вестник, брой 100 от 2010 г., влизат в сила на 21.12.2010 г.
§ 24
Законът влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник", с изключение на параграфи 19, 20 и 21, които влизат в сила от 1 октомври 2009 г. Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс влизат в сила на 22 декември 2023 г.
§ 44
Законът влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник", с изключение на параграфи 2, 41 и 42, които ще влязат в сила от 1 януари 2025 година. В допълнение, се посочва директива на Европейския парламент и Съвета относно исковете за преустановяване на нарушения, с цел защита на интересите на потребителите, приета на 23 април 2009 година.
